Стара шопска максима гласи – не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле. От няколко дни насам премиер и столичен кмет ни доказват, че традициите са това, което бяха. Предисторията на боклучавата криза е дълга, но сега е предизборно време и тематиката трябва да бъде експлоатирана активно и докрай. Няма смисъл да се обсъжда фактът, че създаването на кризисен щаб точно сега и без участието на общината е пълна идиотия, зад която прозират евтини PR-трикове. И от двете страни. По-важният въпрос е какъв е ефектът от всичко това. А ефектите могат да се развият в две посоки. Първо, гражданите да теглят по една майна и на правителството, и на кмета, и просто да се радват поне за мъничко на чистата София, без да им пука откъде им е дошло. Второ,  гражданите да отвърнат глави омерзени и да прозрат колко кал и гнусотия се крият зад пролетното почистване. И в двата случая обаче на столичани няма да им стане по-добре от политическа гледна точка и ако апатията има по-крайна фаза – пътят им е натам. Само че има и една друга малка подробност. За да си научи детето уроците, ти ежедневно го контролираш дали си е написало домашното. За да си свършиш работата, шефът ти час по час ти надзърта през рамото. Е, тогава – ако политиците ни са лоши ученици и с последно предупреждение за уволнение, дали е удачно да отвръщаме глава. Ако не подритваме по кокалчетата избраниците си регулярно, как искаме да си издържат изпита в края на четвъртата година и какво право въобще имаме да ги съдим?